ПСЕВДОСЪБИТИЕ

Псевдосъбитието е събитие или активност, която съществува поради единствената цел да привлече медийна популярност и няма реална връзка с никоя друга функция на „истинския” живот. Без медията, нищо съществено всъщност не се случва на това събитие, затова псевдосъбитията ги приемаме за „реални” само когато са отразени по новините, рекламите, телевизията или какъвто и да е вид медия.

Изключително прост пример за псевдосъбитие е позирането за семеен портрет: събитието няма никаква друга цел, освен да бъде видяно чрез снимката. Други примери включват: пресконференция, реклама, медийни спектакли, и много други видове новини.

Терминът е въведен от теоретика и историка Даниел Бурстин в неговата книга от 1962 „Имиджът: Пътеводител на псевдосъбитията в Америка”/‘’The Image: A guide to Pseudo-events in America’’

„НОВИЯТ ВИД синтетична журналистическа продукция, която залива нашето ежедневие, аз ще я нарека „псевдосъбитие”. Префиксът „псевдо” от ст.гр. означава лъжлив, или предназначен да заблуди.”

Daniel Boorstin

Ние очакваме медийните канали да преливат от новини. Ако няма видими новини за средностатистическия гражданин, ние все пак очакваме те да са там – във вестниците, по телевизиите, интернет и т.н. Успешният репортер е онзи, който е в състояние да намери новината, дори щом няма земетресение или убийство или гражданска война. Щом не може да намери история за разказване – тогава той е длъжен да създаде такава.

Изисквайки повече отколкото светът може да ни даде, ние искаме нещо да бъде изфабрикувано, за да компенсира „световния” дефицит. Това е пореден пример за нашето търсене на илюзии.

Пример от практиката на Едуард Бернайс (на английски: Edward L. Bernays) в неговата книга Crystallizing Public Opinion (1923):

Собствениците на хотел се допитват за съвет до ПР специалист. Питат как да бъде увеличен престижът на хотела и да бъде подобрен техният бизнес. В малко по-опростени времена, отговорът би могъл да бъде в това да се наеме нов главен готвач, да се ремонтира канализацията, да се пребоядисат стаите или да се постави кристален полюлей в приемната. Съветът на ПР специалиста обаче е по-заобиколен и не така директен. Той предлага да бъде организирано празненство по случай тридесет годишния юбилей (на хотела). “Коктейл-комитет”, сформиран от : изтъкнат банкер, скандален меценат, нашумял юрист, свещеник.., и ето че събитието (да кажем банкетът) е готов.

Събитието се е „случило”, фотографиите са направени, новината е широко отразена, а целта е постигната. Ето този случай е псевдосъбитие. Веднъж щом подобно празненство се е случило, празненството само по себе си служи като гарант/ доказателство за класата/ изискаността на институцията. Поводът всъщност дава на хотела престижа за който се претендира.

Също така е очевидно, че ползата за собствениците зависи от това – до колко широко е медийното отразяване. Именно отразяването дава сила на събитието да влияе над умовете на потенциалните клиенти.

Псевдосъбитието има следните характеристики:
1. То не е спонтанно, то е планирано и инициирано.
2. Предназначено е (има и изключения) да бъде „консумирано” на момента, да се отрази и разпространи незабавно, тъй като най-често е обвързано с определена дата. Затова събитието се „урежда” да се случи по време удобно за репортерите и отразяващите медии. Успехът се измерва по това доколко широко е медийното отразяване. Прес-съобщението се раздава предварително и е написано като че събитието вече се е случило в миналото. Въпросът „Реално ли е?” е по-малко важен от „Има ли новинарска стойност?”
3. Неговата връзка с реалните процеси е неясна и под въпрос.
4. Обикновено това е вид „само-сбъдващо” се „пророчество”.

В последното столетие по-големият процент от случващото се, от това което четем и чуваме – се състои от псевдосъбития. Ние очакваме повече от тях и на нас ни се доставя повече. Те заливат съзнанието ни. Тяхното мултиплициране расте все повече и повече, дори темпът на растеж нараства с всеки ден.

Нарастването на ролята на псевдосъбитията смесва нашите роли на актьори и публика в обществото. Често не е ясно кой всъщност спровоцира новината и кой я отразява. Който организира пресконференция, всъщност, пише новината; журналистът, всъщност, генерира/създава събитието.

Показателен пример за това разместване на обект-субект, на история и пишещия историята, актьор и репортер – е т.н. „изтичане на информация”. В съвремието изтичането вече се е превърнало в добре установена форма на комуникация между новинарските институции и политиците. Факт е, че това е едно от основните „превозни средства” за информация идваща откъм средите на власт имащите политици.
Улика за тази нова нереалност в света на гражданина е перверзната нова употреба на думата „изтичане”. И изтичането на информация е псевдосъбитие пар екселанс. По своя произход и мащаби на растеж, „изтичането” илюстрира една друга аксиома на света, създаван от псевдосъбития: псевдосъбитията произвеждат още нови псевдосъбития.
Псевдосъбитията генерират други такива в геометрична прогресия. Това е отчасти така, защото всеки тип псевдосъбитие (в момента на планирането си) има заложена в себе си тенденцията за ритуализиране, превръщането му в официален ритуал, с протокол и запазени права.
Затова, когато пресконференцията (сама по себе си) става формализирана, се ражда институционализираното изтичане на информация. Щом изтичането става формализирано – разработват се нови методи.
И всичко е в името на това – просто да се направят повече „новини”, „за да се осигури повече „информация”, или да се „подобри комуникацията”.
Например, на основата на неофициална пресконференция, се разработват официални „опровержения”, „отричане на информация”, „коментари и интерпретиране” на журналисти, извънредни интервюта с официални представители и т.н. и т.н.
Всяко становище, изказване или не-изказване на някого си пред публичното око може да послужи за основа на контра-становище, изказване или отказ за коментар от „отсрещната страна”.
Всички тези псевдосъбития които наводняват нашето съзнание, трябва да ги отграничим от пропагандата. Двете имат някои основни разлики. Проблемите настъпват поради факта че псевдосъбитията са алтернативата на пропагандата, която се наблюдава в страни с тоталитарно управление. Ефектът на пропагандата е базиран главно на емоционалното въздействие, докато псевдосъбитието е изкуствено създадена реалност. Псевдосъбитията процъфтяват поради нашето откровено желание да бъдем информирани, и да разполагаме с „всичките факти” и дори да разполагаме с повече факти отколкото реално има. Пропагандата се подхранва от нашето желание да бъдем вдъхновявани. Псевдосъбитията ни харесват, поради дълга ни да бъдем образовани, пропагандата ни привлича, поради желанието да въстанем екзалтирано. Пропагандата работи с подаване на мнение, въз основа на факти, псевдосъбитието създава синтетични факти, които тласкат публиката индиректно, чрез предоставяне на „фактическата” база на която се предполага че ще се въздейства върху умовете. Пропагандата тласка умовете директно чрез открити оценки/преценки.
На пръв поглед изглежда странно че възходът на спевдосъбитието съвпада с разработката на професионалните етики, които заставят новинарите да избягват персоналните оценки. Но сега именно създаването на псевдосъбития дава воля на творческото въображение и индивидуалност.
В демократично общество като нашето и по-специално в образовани, богати, конкурентноспособни и технологично напреднали общества – хората могат да бъдат наводнявани с псевдосъбития. За нас, свободата на словото, и на пресата, и на излъчването – включва и свободата да създаваш псевдосъбития.
Нашият „свободен пазар на идеи” е мястото където хората се сблъскват с конкуриращи помежду си псевдосъбития и са оставени да съдят измежду тях кое какво е.
В ерата на псевдо-събития, това което се случва по телевизора е по-важно от това, което всъщност става. Един перфектен пример за това е популярността на куиз-шоу форматите и реалити-шоу форматите. Самия факт за наличието на „реалити”-мания отстрана на зрителя говори красноречиво за огромния глад за псевдо-реалност, който медиите успяват да възпитат у публиката.

Ето някои от характеристиките на псевдосъбитието които му дават превес над спонтанното събитие:
1. Псевдосъбитията са по-драматични/ по-театрални/ по-гледаеми. Един телевизионен дебат между „опоненти” би предизвикал много по-голям рейтинг отколкото планирана публична реч на двамата поотделно.
2. Псевдосъбитията се планират само за да бъдат медийно отразени, затова и са по-лесни за отразяване от страна на медиите. Участниците в тях се „селектират” по показателя на „медийната стойност”. Като се спазва първото правило на драмата (наличието на конфликт).
3. Псевдосъбитията може да бъдат повторени при нужда, и така откликът да бъде подсилен.
4. Псевдосъбитието струва определени парични средства за да се създаде; следователно някой има интерес в неговото разпространение, прокламиране, рекламиране в аспект, че това е инфо-продукт, който си заслужава гледането или доверието.
5. Псевдосъбитията се планират понятно, те са по-разбираеми/ смилаеми за публиката. Дори когато не можем да дискутираме компетентно на експертно ниво дадени „кандидати”, ние поне можем да дадем оценка на телевизионното им представяне/ да оценим представянето на „актьорите”. Колко удобно за нас да имаме и ние малко познание по политическа тема, което да можем да схванем!
6. Псевдосъбитията се правят по-социални, по-благодатни за дискусия, по-удобни за зрителите, които наблюдават. Тяхното случване е планирано за наше удобство. Телевизионните програми се появяват тогава когато ние вече сме си сипали биричка в чашката.
7. „Знанието” за псевдосъбитията постоянно се втълпява, посредством „вторични” псевдосъбития, например чрез фабрикуване на въпроси в „куиз-шоу” формати.
8. Последно, псевдосъбитията се размножават в геометрична прогресия. Те доминират над съзнанието ни, поради причината че те са повече от „истинските факти”.